Портрет страсти

Оскар Уайлд Портретът на Дориан Грей (11)

Когато прислужникът влезе, той го изгледа втренчено и се запита дали не му е хрумнало да надникне зад паравана. Човекът чакаше напълно невъзмутимо разпорежданията му. Дориан запали цигара, отиде до огледалото и погледна в него. Виждаше отлично отражението на лицето на Виктор. То беше като маска, изразяваше само обичайната сервилност. Нямаше защо да се бои от него. И все пак добре е да бъде нащрек.

Говорейки много бавно, той му нареди да каже на икономката, че желае да я види, и след това да отиде до магазина за рамки и да помоли собственика незабавно да изпрати двама от работниците си. Стори му се, че когато излизаше от стаята, прислужникът погледна крадешком към паравана. Или това беше само плод на въображението му?

След няколко минути, облечена в черната си копринена рокля, със старомодни ръкавици без пръсти върху сбръчканите си ръце, в стаята се втурна мисиз Лийф. Той й поиска ключа от ученическата стая.

— От старата ученическа стая ли, мистър Дориан? — възкликна икономката. — Та тя е потънала цялата в прах! Трябва да наредя да я почистят и разтребят, преди да влезете в нея. Не бива да я виждате в този вид. Наистина не бива.

— Не искам да я разтребват, мисиз Лийф. Искам само ключа.

— Но, сър, вие целият ще се покриете с паяжини, ако влезете там. Не е отваряна близо пет години, всъщност откакто почина негова светлост.

Дориан се намръщи, когато тя спомена за покойния му дядо. Той бе съхранил ненавистно чувство към него.

— Няма значение — отвърна той. — Просто искам да видя стаята — нищо повече. Дайте ми ключа.

— Ей сега ще ви го дам, сър — каза старата жена, като прехвърляше с треперещи, несигурни пръсти голямата си връзка с ключове. — Ето го, веднага ще го сваля от връзката. Но нима се каните да се настаните там, сър, след като тук ви е толкова удобно?

— Не, не — отвърна сприхаво той. — Благодаря ви, мисиз Лийф. Свободна сте.

Тя се забави още малко, бъбрейки за някои дреболии в домакинството. Той въздъхна и й каза да се справи с нещата така, както намери за добре. Тя напусна стаята с грейнало лице.

Когато вратата се затвори, Дориан сложи ключа в джоба си и огледа стаята. Погледът му се спря на широка атлазена покривка, богато избродирана със злато — забележителен образец на венецианското изкуство от края на XVII век, който дядо му бе открил в някакъв женски манастир близо до Болоня. Да, с нея щеше да загърне портрета. Навярно тя често бе служила като покров за мъртъвци. Сега щеше да прикрива нещо, което също подлежеше на разложение, разложение, много по-страшно от онова, което предизвиква смъртта — нещо, което щеше да буди ужас, но никога нямаше да умре. Греховете на Дориан щяха да бъдат за нарисувания на платното образ онова, което са червеите за трупа. Те щяха да похабят красотата му, да унищожат очарованието му. Щяха да го осквернят и опетнят. Но портретът ще продължава да живее. Ще бъде вечно жив.

Дориан потръпна и за миг съжали, че не беше казал на Базил истинската причина, която го караше да скрие портрета. Базил щеше да му помогне да устои на влиянието на лорд Хенри и на още по-опасното влияние на собствения му характер. Любовта, която Базил изпитваше към него — а това наистина беше любов, — криеше в себе си само благородство и възвишени пориви. Тя не беше обикновеното възхищение от физическата красота, което се поражда от чувствеността, и умира, когато тя угасне. Такава любов са изпитвали Микеланджело, Монтен, Винкелман и самият Шекспир. Да, Базил можеше да го спаси. Но сега вече беше късно. Миналото може винаги да се заличи. Разкаянието, отречението и забравата могат да свършат това. Но предначертаното е неизбежно. В него бушуваха страсти, които щяха да намерят своя ужасен отдушник, и сенките на порочните му помисли щяха да се превърнат в реалност.

Той взе от кушетката голямата пурпурно-златна покривка и я отнесе зад паравана. Дали лицето върху платното бе станало още по-отвратително? Стори му се, че не беше променено, само омразата му към него се бе засилила. Златисти коси, сини очи и розово-червени устни — всичко си беше същото. Беше се изменил единствено изразът. И той беше ужасен със своята жестокост. Колко нищожни му се струваха упреците на Базил заради Сибил Вейн в сравнение с укора и порицанието, които виждаше в портрета — колко нищожни и маловажни! От платното го гледаше собствената му душа и му искаше обяснение. Прониза го болка и той метна богато извезания покров върху картината. В това време на вратата се почука. Той се измъкна иззад паравана тъкмо когато влизаше прислужникът.

— Хората дойдоха, monsieur.

Дориан си даде сметка, че незабавно трябваше да се освободи от Виктор. Той не биваше да знае къде ще бъде отнесен портретът. В него имаше нещо лукаво, а погледът му издаваше проницателност и коварство. Дориан седна на писалищната маса и набързо написа една бележка до лорд Хенри, в която го молеше да му изпрати някаква книга за четене и му напомняше за срещата им в осем и петнайсет вечерта.

— Почакайте за отговор — каза той, подавайки бележката на прислужника — и доведете хората тук.

След две-три минути на вратата отново се почука и в стаята влезе самият мистър Хабърд, известният търговец на рамки от Саут Одли стрийт, придружен от един грубоват на вид млад помощник. Мистър Хабърд беше нисък човек с румени бузи и червеникави бакенбарди, чието възхищение от изкуството беше значително охладено от вечното безпаричие на повечето от художниците, които търсеха услугите му. Обикновено той никога не напускаше магазина си. Чакаше клиентите сами да отидат при него. Но винаги правеше изключение за Дориан Грей. У Дориан имаше нещо, което очароваше всички. Удоволствие беше дори само да го видиш.

— С какво мога да ви бъда полезен, мистър Грей? — попита той, потривайки пълните си, покрити с лунички ръце. — Реших да си направя честта да дойда лично. Тъкмо съм намерил една великолепна рамка, сър. Попадна ми на една разпродажба. Старинна, флорентински стил. Струва ми се, от Фонтхил. Чудесно би подхождала за религиозен сюжет.

— Много съжалявам, че сте си направили труда да дойдете дотук, мистър Хабърд. Аз, разбира се, ще намина да видя рамката, макар че сега религиозната живопис не ме привлича много. Днес обаче искам само една картина да бъде качена на горния етаж. Тя е доста тежка и затова реших да ви помоля да ми изпратите двама от вашите хора.

— Лесна работа, мистър Грей. Радвам се, че мога да ви бъда полезен с нещо. Коя е картината, сър?

— Ето тази — отвърна Дориан, като отдръпна паравана. — Можете ли да я пренесете така, както е увита? Не бих искал да се одраска, докато я качвате по стълбата.

— Това няма да ни затрудни, сър — каза любезният мистър Хабърд, като започна заедно с помощника си да откача картината от дългата месингова верига, на която тя беше увисена.

— А сега къде да я отнесем, мистър Грей?

— Ще ви показвам пътя, мистър Хабърд, бъдете така любезен да ме следвате. Или може би ще е по-добре вие да вървите напред. За съжаление, трябва да се качим най-горе. Ще минем по централната стълба, тъй като тя е по-широка.

Той придържаше вратата, докато те излязоха в преддверието и започнаха да се изкачват. Пищната рамка правеше картината прекалено обемиста и въпреки любезните протести на мистър Хабърд, който като истински търговец изпитваше неудобство, когато някой джентълмен вършеше полезна работа, Дориан също я подхващаше, за да им помогне.

— Товарът си го бива, сър — задъхвайки се, каза дребният човек, когато стигнаха последната площадка, и избърса лъсналото си от пот чело.

— Да, доста тежка е — измърмори Дориан, като отключваше вратата на стаята, която трябваше да съхрани странната тайна на живота му и да скрие душата му от чужди очи.

Но в къщата нямаше по-защитено от любопитни очи място. Ключът беше у него и никой друг не можеше да влезе. Под пурпурния си покров изобразеното върху платното лице можеше да става жестоко, зло и порочно. Какво значение щеше да има това? Никой нямаше да го вижда. Самият той нямаше да го вижда. Защо трябваше да наблюдава отблъскващото падение на душата си? Нали запазваше младостта си — това беше достатъчно. Пък и нима не можеше да стане по-добър? Защо бъдещето трябваше непременно да бъде позорно? Не би ли могъл да срещне в живота си любов, която да го пречисти, да го защити от онези пороци, които вече се бяха загнездили в духа и в плътта му — онези странни, неприели още определена форма пороци, в чиято тайнственост се криеха тяхното обаяние и прелест. Може би някой ден жестокият израз ще изчезне от алените чувствени уста и той ще може да покаже на света шедьовъра на Базил Холуърд.

Не, това беше невъзможно. С всеки изминал час и всяка изминала седмица образът върху платното остаряваше. Той можеше да избегне грозотата на порока, но не и неминуемата грозота на старостта. Страните ще хлътнат или ще увиснат, бръчки ще пропълзят около избледняващите очи. Косите ще загубят блясъка си, устата му ще зейне или ще се отпусне в глупав израз, като устата на всички старци. Шията ще се сбръчка, студените ръце ще се покрият със сини жили, тялото ще се разкриви, както се бе разкривило тялото на дядо му, който бе така строг с него в детството му. Не, картината трябваше да остане скрита. Друг избор нямаше.

— Моля ви, внесете я вътре, мистър Хабърд — каза той уморено, като се обърна, — Съжалявам, че ви задържах толкова дълго. Замислих се за нещо друго.

— Винаги ми е приятно да си почина, мистър Грей — отвърна търговецът на рамки, който все още дишаше тежко. — Къде да я сложим, сър?

— О, където и да е. Ето тук. Не желая да я окачвам. Просто я облегнете на стената. Благодаря.

— Мога ли да погледна картината, сър?

— Едва ли ще ви бъде интересно, мистър Хабърд — каза той, като не сваляше поглед от него. Беше готов да скочи отгоре му и да го повали на пода, ако той се осмелеше да вдигне пищната драперия, която скриваше тайната на неговия живот. — Не искам да ви бавя повече. Много съм ви задължен за любезността да дойдете лично.

— Няма защо, няма защо, мистър Грей. Винаги съм на вашите услуги, сър. — И мистър Хабърд затрополи надолу по стълбите, следван от помощника си, който погледна назад към Дориан с плаха възхита, изписана върху грозното му, грубовато лице. Никога досега не беше виждал толкова очарователен човек.

Когато шумът от стъпките им заглъхна, Дориан заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Сега се чувстваше сигурен. Никой нямаше да зърне това ужасно нещо. Ничии очи освен неговите нямаше да открият срама му.

Дориан въздъхна, наля си чай и отвори записката на лорд Хенри. В нея той му съобщаваше само, че му изпраща вечерния вестник и една книга, която може би ще го заинтересува, и че ще бъде в клуба в осем и петнайсет. Дориан взе вестника и започна небрежно да го разлиства. Една бележка с червен молив на пета страница спря погледа му. Тя насочваше вниманието му към следния пасаж:

„РАЗСЛЕДВАНЕ НА ПРИЧИНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ЕДНА АКТРИСА. Тази сутрин в Бел Тавърн, Хокстън Роуд, бе проведено следствие от участъковия инспектор мистър Данби във връзка със смъртта на Сибил Вейн, млада актриса, наскоро ангажирана в Кралския театър, Хоубърн. Беше констатирана смърт при злополука. Присъстващите бяха трогнати от разказа на майката на покойната, която беше силно развълнувана, когато даваше показанията си, и от съобщението на д-р Биръл, който бе извършил аутопсията на тялото.“

Дориан се намръщи, скъса вестника на две и като прекоси стаята, го хвърли в кошчето. Колко грозно е всичко! И каква страшна реалност на нещата придава тази грозота! Леко се ядоса на лорд Хенри, че му е изпратил вестника. И колко глупаво от негова страна — да подчертае съобщението с червен молив. Виктор можеше да го прочете. Знаеше достатъчно английски.

Може би го е прочел и вече подозира нещо. Всъщност беше ли от значение това? Какво общо имаше Дориан Грей със смъртта на Сибил Вейн? Нямаше от какво да се страхува. Не я беше убил Дориан Грей.

Погледът му се спря на жълтата книга, изпратена от лорд Хенри. „Какво ли представлява?“ — помисли си той. Приближи се до малката, инкрустирана със седеф осмоъгълна масичка, която винаги му напомняше медна пита, изработена от някакви странни египетски пчели, които вместо с мед са си служили сякаш със сребро, взе томчето, отпусна се в едно кресло и започна да го прелиства. След няколко минути бе погълнат от четивото. Това беше най-необикновената книга, която някога бе чел. Струваше му се, че в някакви ефирни одежди под нежните звуци на флейти пороците на света преминаваха пред него като в пантомима. Онова, за което само смътно бе мечтал, внезапно придобиваше реалност. Онова, за което изобщо не беше мечтал, постепенно се разкриваше пред очите му.

През прозорците проблясваше безоблачно, меднозелено небе, пронизано от самотна звезда. При неговата мъждива светлина Дориан продължаваше да чете, докато престана да различава редовете. Тогава, след многократните напомняния на камериера за късния час, той стана, отиде в съседната стая, остави книгата на малката флорентинска масичка, която винаги стоеше до леглото му, и започна да се облича за вечеря.

Беше вече девет часът, когато пристигна в клуба и завари лорд Хенри, седнал сам в един от малките салони, силно отегчен.

— Много съжалявам, че закъснях, Хари — извика Дориан, — но всъщност вината е изцяло твоя. Книгата, която ми изпрати, така ме увлече, че не усетих как тече времето.

— Да, знаех, че ще ти хареса — отвърна лорд Хенри, ставайки от стола си.

— Не казах, че ми е харесала, Хари. Казах само, че ме е увлякла. Има голяма разлика.

— Аха, значи си я открил — измърмори лорд Хенри и двамата отидоха да вечерят.

Источник:
Оскар Уайлд Портретът на Дориан Грей (11)
Универсална библиотека, предлагаща електронни книги и текстове на български език. Над 3000 автори. Поддръжка на свободни формати като FictionBook (FB2), EPUB и TXT.
http://chitanka.info/text/8268/11

Портрет Дориана Грея

Юный красавец Дориан Грей приезжает в Лондон и окунается в бездну низменных страстей и преступлений. Известный художник пишет портрет Дориана Грея, и молодой человек страстно влюбляется в собственное изображение – ведь оно навек сохранит красоту юности! Однако выходит иначе: порочные страсти не оставляют никакого следа на юном лице Дориана, зато портрет страшно меняется с каждым новым преступлением своего хозяина – ведь душа Дориана Грея, воплощенная в портрете, становится все более порочной и растленной…

Ты любишь всех, а любить всех — значит не любить никого.Тебе все одинаково безразличны.

Когда я очень люблю кого-нибудь , я никогда

никому не называю его имени. Это все равно что отдать другим какую-то

частицу дорогого тебе человека.

Я слишком люблю читать книги, и поэтому не пишу их.

Единственный способ избавиться от искушения — поддаться ему

-Значит вы не любите нашу страну?

«Портрет Дориана Грея». много слышала об этом творении Оскара Уайльда от своих знакомых и слышала только хорошее. И вот недавно решила прочесть книгу, которую мне так упорно нахваливали.

Есть книги, читая которые, ты вплоть с первой по последнюю страницу, не увлекаешься сюжетом, а вместо этого борешься со сном. Так вот, «Портрет Дориана Грея» к этиму типу книг не относится!=)

Написано всё довольно интересным и увлекательным языком + в процессе чтения, встречается немало довольно известных высказываний, ставших афоризмами!

Книга оставляет о себе исключительно положительное впечатление, наводит на мысли о том, что ничего не проходит бесследно, и всякое наше действие влечёт за собой результат, который отражается, прежде всего, на нас самих.

Эту книгу можно справедливо назвать книгой-цитатой. Так много афоризмов сошло с её страниц. И если даже её скандальная слава и огромная популярность у читателей всего мира не произвели на Вас особого впечатления, и вы всё ещё смотрите на эту книгу с равнодушием, то я осмелюсь посоветовать Вам: прочитайте. Вы не пожалеете. Это. это то самое, что потом, через несколько десятилетий становится шедевром классики и включается в список учебной литературы старших классов.

Можно ли влюбиться в книгу?

До прочтения «Портрета. » эта мысль казалась мне смешной. Но в действительности – можно и еще как.

Оскар Уайльд, несомненно, мастер своего дела. Практически в каждом диалоге героев содержится смысл или прозрачный намек.

Читала эту книгу уже два раза. Думаю, что прочту и в третий. Ведь с каждым новом разом воспринимаю произведение совершенно иначе, нежели в предыдущее прочтение.

Тем, кто читает в первый раз, советую запастись ручкой и блокнотиком, куда можно записывать особенно понравившиеся цитаты. Там их великое множество!

Спасибо Уайльду за столь прекрасное произведение.

Читайте, обязательно читайте эту книгу. Во всяком случае не повредит для общего развития, если сюжет будет не по нраву!

P.S. Не судите книгу по последней экранизации. Это две совершенно разные вещи. Начать хотя бы с того, что в оригинале Дориан – Блондин с голубыми глазами.

Дориан Грей — «жертва» Викторианской Англии?!

Прочитав эту книгу я назвал ее так – Эта книга настоящий музей афоризмов. С первых страниц книга мне показалась не дурной, но сказать что после пару глав я был в восторге и имел большой интерес к продолжению книги будет не верным… но все же так как я никогда не оставляю книгу, я продолжил читать и с каждой главой я понял что это будет одной из самых главных книг в моей жизни! Автор устами своих героев донес до читателя именно собственные мысли, собственные размышления о стране и о той эпохе который мы по сей день называем викторианской Англией. История конечно интересная, но она тут по моему второстепенна… тут важнее мысли которые автор донес до нас с помощью своих героев. Это действительно философия, это действительно то – что надо постоянно перечитать.

Английские рецензенты заклеймили «Портрет Дориана Грея», назвав роман аморальным, постыдным и отвратительным… Они просто не поняли суть…ну или поняли?! Ведь автор показал всю грязь и безнравственность так называемой «интеллигенции» Викторанской Англии… И Дориан Грей, как бы не казался самым грязным персонажем в этой книге, на самом деле он «жертва» этой самой Англии.

В своё время книга наделала шума и считалась аморальной. Но если там есть соблазн и разврат, то только относительно души и личности человека. Чтение увлекает. Прочитав за один раз очнулся уже заполночь. Утром ещё осталось послевкусие, за ночь впечатления изменились, но не утихли.

По этому произведению сняли кино. Хорошо, что я не успел его посмотреть перед прочтением книги. И смотреть уже не собираюсь.

Источник:
Портрет Дориана Грея
Сервис электронных книг ?? ЛитРес предлагает скачать книгу ?? Портрет Дориана Грея, Оскара Уайльда в форматах fb2, txt, epub, pdf или читать онлайн! ? Оставляйте и читайте отзывы о книге на ЛитРес!
http://pda.litres.ru/oskar-uayld/portret-doriana-greya-130224/

Портрет Дориана Грея

В солнечный летний день талантливый живописец Бэзил Холлуорд принимает в своей мастерской старого друга лорда Генри Уоттона — эстета-эпикурейца, «Принца Парадокса», по определению одного из персонажей. В последнем без труда узнаются хорошо знакомые современникам черты Оскара Уайльда, ему автор романа «дарит» и преобладающее число своих прославленных афоризмов. Захваченный новым замыслом, Холлуорд с увлечением работает над портретом необыкновенно красивого юноши, с которым недавно познакомился. Тому двадцать лет; зовут его Дориан Грей.

Скоро появляется и натурщик, с интересом вслушивающийся в парадоксальные суждения утомлённого гедониста; юная красота Дориана, пленившая Бэзила, не оставляет равнодушным и лорда Генри. Но вот портрет закончен; присутствующие восхищены его совершенством. Златокудрый, обожающий все прекрасное и нравящийся сам себе Дориан мечтает вслух: «Если бы портрет менялся, а я мог всегда оставаться таким, как есть!» Растроганный Бэзил дарит портрет юноше.

Игнорируя вялое сопротивление Бэзила, Дориан принимает приглашение лорда Генри и, при деятельном участии последнего, окунается в светскую жизнь; посещает званые обеды, проводит вечера в опере. Тем временем, нанеся визит своему дяде лорду Фермеру, лорд Генри узнает о драматических обстоятельствах происхождения Дориана: воспитанный богатым опекуном, он болезненно пережил раннюю кончину своей матери, наперекор семейным традициям влюбившейся и связавшей свою судьбу с безвестным пехотным офицером (по наущению влиятельного тестя того скоро убили на дуэли).

Сам Дориан между тем влюбляется в начинающую актрису Сибилу Вэйн — «девушку лет семнадцати, с нежным, как цветок, лицом, с головкой гречанки, обвитой тёмными косами. Глаза — синие озера страсти, губы — лепестки роз»; она с поразительной одухотворённостью играет на убогих подмостках нищенского театрика в Ист-Инде лучшие роли шекспировского репертуара. В свою очередь Сибиле, влачащей полуголодное существование вместе с матерью и братом, шестнадцатилетним Джеймсом, готовящимся отплыть матросом на торговом судне в Австралию, Дориан представляется воплощённым чудом — «Прекрасным Принцем», снизошедшим с заоблачных высот. Её возлюбленному неведомо, что в её жизни тоже есть тщательно оберегаемая от посторонних взглядов тайна: и Сибилла, и Джеймс — внебрачные дети, плоды любовного союза, в своё время связавшего их мать — «замученную, увядшую женщину», служащую в том же театре, с человеком чуждого сословия.

Обретший в Сибиле живое воплощение красоты и таланта, наивный идеалист Дориан с торжеством извещает Бэзила и лорда Генри о своей помолвке. Будущее их подопечного вселяет тревогу в обоих; однако и тот и другой охотно принимают приглашение на спектакль, где избранница Дориана должна исполнить роль Джульетты. Однако, поглощённая радужными надеждами на предстоящее ей реальное счастье с любимым, Сибила в этот вечер нехотя, словно по принуждению (ведь «играть влюблённую — это профанация!» — считает она) проговаривает слова роли, впервые видя без прикрас убожество декораций, фальшь сценических партнёров и нищету антрепризы. Следует громкий провал, вызывающий скептическую насмешку лорда Генри, сдержанное сочувствие добряка Бэзила и тотальный крах воздушных замков Дориана, в отчаянии бросающего Сибиле: «Вы убили мою любовь!»

Терзаемый запоздалыми угрызениями совести, он вновь ищет забвения в наркотиках. И чуть не гибнет, когда в подозрительном притоне на самом «дне» Лондона его узнает какой-то подвыпивший матрос: это Джеймс Вэйн, слишком поздно проведавший о роковой участи сестры и поклявшийся во что бы то ни стало отомстить её обидчику.

Впрочем, судьба до поры хранит его от физической гибели. Но — не от всевидящего ока холлуордовского портрета. «Портрет этот — как бы совесть. Да, совесть. И надо его уничтожить», — приходит к выводу Дориан, переживший все искушения мира, ещё более опустошённый и одинокий, чем прежде, тщетно завидующий и чистоте невинной деревенской девушки, и самоотверженности своего сообщника поневоле Алана Кэмпбела, нашедшего в себе силы покончить самоубийством, и даже. духовному аристократизму своего друга-искусителя лорда Генри, чуждого, кажется, любых моральных препон, но непостижимо полагающего, что «всякое преступление вульгарно».

Поздней ночью, наедине с самим собой в роскошном лондонском особняке, Дориан набрасывается с ножом на портрет, стремясь искромсать и уничтожить его. Поднявшиеся на крик слуги обнаруживают в комнате мёртвое тело старика во фраке. И портрет, неподвластный времени, в своём сияющем величии.

Так кончается роман-притча о человеке, для которого «в иные минуты Зло было лишь одним из средств осуществления того, что он считал красотой жизни».

Источник:
Портрет Дориана Грея
В солнечный летний день талантливый живописец Бэзил Холлуорд принимает в своей мастерской старого друга лорда Генри Уоттона — эстета-эпикурейца, «Принца Парадокса», по определению одного из персонажей…
http://briefly.ru/uajld/portret_doriana_greja/

Портрет на идеалната жена

Как изглежда идеалната жена според пластичните хирурзи

Лекари от Лондонския център по пластична хирургия съставиха портрет на идеалната жена с методите на компютърна картография. Това е проект по който е работил пластичният хирург Джулиан де Силва, който прави собствено изследване като използва иновационен софтуер.

Амбър Хърд, е жената с най-красивото лице в света и най-плътно се доближава до пропорциите на златното сечение на древните гърци. 30-годишната Хърд, която е в процес на развод с Джони Деп, била изследвана с последните технологии за лицево картографиране. Джулиан де Силва анализирал 12 ключови маркера по физиономията на красавицата и установил над 91.85 процентово съвпадане със златното число Фи – 1.618. Това означава, че чертите на лицето са идеални по формулата за златното сечение на древните гърци, изразена от числото Фи. Това ирационално число в математиката изразява отношение на части, като по-голямата част се отнася към по-малката така, както цялото към по-голямата.
Лицето на Кардашиян е второ с 91.38 на сто съвпадение, а третата – Кейт Мос е с 90.8% съвпадение.

Технологията демонстрира измененията, които трябва да бъдат направени, за да станат пропорциите на лицето по-правилни. Портретът на идеалната жена е съставено от тези черти на знаменитости, които се смятат за еталони по формулата на златното сечение.

Лицето на идеалната жена е с носа на Амбър Хърд, веждите на Ким Кардашиян, очите на Скарлет Йохансон, овала на Риана, устните на манекенката Емили Ратайковски и челото на Кейт Мос.

В така съставената десетка влизат

  • Амбър Хърд, американска актриса и модел, родена на 22.04.1986 г.
  • Ким Кардашян, американска риалити звезда, телевизионен персонаж, модел и актриса, родена на 21.10.1980 г.
  • Кейт Мос, супермодел, родена на 16.01.1974 г.
  • Емили Ратайковски, модел, родена на 7.06.1991 г.
  • Кендъл Дженър, модел, родена на 3.11.1995 г.
  • Хелън Мирън, актриса, награда Оскар, родена на 16.07.1945 г.
  • Скарлет Йохансон, актриса, родена на 22.11.1984 г.
  • Селена Гомес, актриса и певица, родена на 22.07.1992 г.
  • Риана, барбадоска изпълнителка, композиторка и модел, работи и като актриса и модел, родена на 20.02.1988 г.
  • Дженифър Лорънс, актриса, родена на 15.08.1990

В съответствие с резултатите от обработката на техните лица програмата създава портрет на идеалната жена, външността на която днес може да бъде приета за еталон.

Источник:
Портрет на идеалната жена
Как изглежда идеалната жена според пластичните хирурзи Лекари от Лондонския център по пластична хирургия съставиха портрет на идеалната жена с методите на компютърна картография. Това е
http://jenskologia.com/2016/07/zlatno-sechenie-krasota/

COMMENTS